Вестник Бряг, март 2019

– Как би се описал – какво те вълнува, какъв е темпераментът ти? Или , с други думи, разкажи малко за себе си

– Да описва себе си е най-трудната задача дори и за майстор на перото. За какъвто, опазил Господ, хич не се смятам.

Във всеки човек има обикновено и необикновено. Разликата е в съотношението на тези две субстанции.

Колкото повече е необикновеното, шантавото, чепатото, дивото, толкова е по-интересно.

Поне отстрани.

Замисляли ли сте се защо хората четат дадена книга или гледат определен филм?

Заради необикновеното. Искат да видят, да усетят, да преживеят различното. Онова, което не могат или не им стиска да направят от понеделник до петък, от девет до пет.

А когато четат, мечтаят и летят в други светове. Макар и с помощта на чужди криле.

Но нали да окриляват е ролята на творците?

И на уикендите.

Обикновеното, тривиалното, умереното, монотонното е скучно. То е спокойно и тихо, а читателят, зрителят, слушателят иска да вика, да крещи, копнее за изпепеляваща любов, страст, ужас, страдание, напрежение, завръзка, туист, кулминация…

И колкото по-добър е писателят, режисьорът, художникът, толкова по-истинско е преживяването. Тръпката, емоцията, потта, смеха и сълзите.

Темпераментът ми ли… Не знам… обогатен уран. Трябва да питате близките ми, принудени да търпят чепатия ми характер и да ме обичат, въпреки безкрайното его на успял хирург и набиращ скорост писател.

– Кога започна да пишеш?

– Започнах да пиша късно. Точно както съм започнал и да говоря. Майка ми казва, че до три годинки не съм отронвал и думица. След което съм започнал направо с цели, правилно подредени изречения.

Искрено се надявам така зрели и завършени да са и книгите ми.

В училище имах нулев афинитет към литературата, може би заради теснолинейните учебни програми и мухлясали норми.

Ако трябва да кажа кога конкретно започнах да пиша, то бе в университета. По Философия на правото трябваше да напишем есе за Ботевото „Свободата е мила, истината е свята“. Работех като лекар вече почти петнайсет години и следвах право повече за удоволствие. Навярно за първи път не ми пукаше за оценката и изтрясках няколко текста от гледна точка на византийци и турци. И видях, че не се получаваше толкова зле.

Така започна всичко.

Между другото професорът оцени шантавият ми ракурс към историята.

– Как се подготвяш за книгите си, правиш ли проучвания?

– Има един популярен израз „Не съм достатъчно богат, за да купувам евтини неща“. В отговор на въпроса Ви ще перифразирам, че не съм толкова глупав, за да вярвам, че знам всичко.

Не бих дори докоснал книга на писател, който казва, че всичко му идва свише и просто така си сяда и пише.

Или е гениален поет, или глупак. Или лъже.

Писането е къртовски труд.

Книгите ми засягат широк спектър от научни области и би било предателство към моите читатели, ако не съм напълно подкован. Да газя в блато, молейки се да не настъпя Ам Гъл, не е в стила ми.

– От какво друго се интересуваш, освен от литература?

– Занимавам се с най-разнообразни и наглед несъвместими дейности. Имам благотворителна фондация, уча право, активно работя като зъболекар и хирург в два града, водя курсове за лицева естетика и имплантология, разработвам и поддържам медицински софтуер, пиша книги…

Плувам и тичам почти всеки ден.

Но не отказвам пенлива бира или червено вино.

Между другото това е новата ми страст, правенето на вино… но нека е тема с продължение.

И тъй като все още сме в месеца не само на виното, но и на любовта, ще кажа, че съм небезгреховен ерген, относително съквартируем и с  интерес към трайно обвързване….

– В Бележка от автора към „Кубът“ споделяш, че литературата ти е била скучна. Заради изучаваните автори,  или заради начина, по който са те запознавали с тях? И  още – споменаваш любимите си писатели-Азимов, Лем, Братя Стругацки, Крайтън, Хокинг – с кои други би продължил?

– Стефан Цвайг. Дюма. О‘Хенри. Мичио Каку.

За да си добър писател, трябва да накараш читателя само три неща: да види себе си в героя, да се чуди какъв ще е финалът и да чувства.

Друго няма значение.

В училище не чувствах. Сори.

Дълбок поклон пред класиката, на която всички стъпваме, но Тартюф и Баба Илийца отдавна са изживели литературната си младост.

Нови времена, нов подход.

И за да не прозвуча съвсем кофти, ще смекча изказването и с непресторена скромност ще заявя, че се съмнявам книгите ми да са актуални след десет  години.

Защото тогава сегашното бъдеще ще е настояще и постиженията на човечеството ще са надхвърлили и най-смелите мои очаквания и предвиждания.

Или ще са се случили всичките ми футуристични кошмари.

– Там още споменаваш, че предпочиташ повече да пишеш, отколкото да бъдеш четен. Защо?

– Защото нарцисизмът отстъпва на чистото удоволствие на сътворението. Но накрая може би надделява желанието да споделиш. Затова освен че пиша, все пак и ме издават.

Докато пиша, се забавлявам истински, повярвайте, не по-малко от читателя.

– Представяш ли си филмови кадри, докато пишеш? Или – представяш ли си някой да филмира написаното от теб?

– Определено. Имахме и разговори с някой продуценти в тази насока. Но засега, няма да изпреварвам събитията, за да не се самоурочасам.

Искам да кажа, че нямам нищо против да ме урочаса Ридли Скот.

Както и „Ню Йорк Таймс“ да храчи по книгите ми.

Истината е, че някои истории са така структурирани, че направо циврят за филмиране. Други се нуждаят от по-сериозна адаптация. Без да обобщавам, но обикновено сложни персонажи,  дълбоки психологични конфликти и дребни, но стойностни детайли са по-трудни за поставяне на голям екран.

И обратно, екшън, динамични, наситени с действие мускулести сцени се поддават по-лесно на филмиране.

– Създаваш ли си специална атмосфера за писане?

– Музика. Червено вино. Сумрак. Концентрация. Опиянение. Спомени. Мечти. Часовник. Домашна баничка.

Поне така бе в романтичното начало. Сега е по-скоро: Будилник. Фреш. Изгрев. Работа. Срок. Рафиниране. Текст.

– Колко е твоят коефициент нестандартно мислене (създаване на идеи и образи в сложни системи от събития)?

– Ха-ха, това е от Кубът 1.

63,8 %

Останалите 36,2% са труд. И визия какво точно искаш да направиш.

Уважение към читателя.

Извинете, но повечето от съвременните продукции, независимо дали са филмови, или книжни, са подигравка със себеоценката на аудиторията.

Принизяват я до евтино маслодайно риалити.

Никога не си позволявам да подценя читателя. Напротив, вярвам, че ако срещу него има нещо стойностно и в същото време яко за четене, няма да скучаят.

А ако приковеш интереса, можеш всичко.

– Би ли „разтворил” малко от страниците на следващата си книга, която предстои да излезе през март?

– „Търгът“ се оказа книга между два паралелепипеда. След първия Куб и преди продължението „Кубът 2“, което, апропо, е почти готово.

Между тях е разположен обаче само във времето. Иначе няма нищо общо с математика, физика, нестандартни научни трактовки и пътуване в паралелни реалности.

„Търгът“ е мрачен, красив, извратен, жесток, мъжкарски, палещ по начин, който няма да видите и в хорър продукции. Проклятието да притежаваш всичко и да контролираш всички. Освен себе си.

Знам, че звучи като злостно клише, но книгата е нещо, което не сте чели никога преди.

Разказва се за две момчета, които получават неустоимо предложение и приемат без да предполагат, че това ще ги запрати в кървава плетеница от власт, пари, хазарт, алкохол, наркотици и секс.

Темата за любовта, както и за Бог, е повече експлоатирана от Дявола. Затова исках героите да бъдат водени от омраза и отмъщение.

– Следиш ли съвременните български автори и би ли споделил кои от тях харесваш или цениш?

– Не, не следя, не чета и не харесвам мрънкането като подход. Може да ви звуча грубо и сигурно пропускам изключенията, но с какво писането е повече от други занаяти? И защо някой трябва да помага на начинаещи писатели. Макар големите автори винаги са имали гръб?

Аз работя, за да успея. Не трябва да е обратното.

Не отричам, че търсенето на съвременното консуматорско общество не винаги е еталон за стойности, но негово величество пазарът определя успеха. Той и никой друг!

– Защо българските автори се страхуват да се състезават с най-добрите чужди? Защо се ограничават до българската действителност?

– Според мен липсва осмеляване.

Шефката на една от големите вериги книжарници ми е пациент и говорихме за българския пазар. Тя каза, че е труден. Това знаех. Обещах ѝ, че ще продам определена бройка от новата си книга. Тя се усмихна и каза, че ако се случи, ще съм продал повече от Дан Браун.

Отвърнах „Е, и?“.

Позволете отново да перифразирам, този път един готин филм: Светът е голям и успех дебне отвсякъде.

Работил съм като лекар в чужбина, откъдето се върнах, зарязвайки перспективна кариера. Защото ми липсваше България, приятелите, всичко, което дори не подозирах, че имам, докато не загубих.

Бих умрял за Отечеството си, но знам, че българоцентризмът е пагубен като доктрина. Особено в писането. Трябва да пишем със самочувствие и размах. Не като шушумиги, а като Ботев.

Да сме наясно, че не сме пъпа на света и никой не се интересува от мусаката.

Не искам да звуча като ментор с наставнически тон, но за следващата си книга, „Вирусът“, ходих специално до Оксфорд и Кеймбридж, за да видя откъде например се е хвърлил един от героите. Душех за детайли из Лондон. Не може да е само по интернет. Непрофесионално е.

Защото на паркинга, който не платих, понеже съм Бай Ганьо с български регистрационен номер, видях просяк-художник, който адски се изкефи на моя татуировка – череп. Или искаше дребни.

Пари не получи, но моментално стана петостепенен герой от техно-сай фай-екшън трилър за дуалистичен вирус.

– Връщаш ли се в Русе?

– Нека не се лъжем, Русе е позагубил от аристократичния си блясък, което трябва само да амбицира хора като Вас и мен да работим все по-усърдно. И да успеем да съхраним останалото, върнем възможното и надградим мечтаното.

Сърцевината я има, само трябва добра дума, труд и сериозна полировка на патината.

И нека не са само празни приказки. На книга. Защото книгите не бива да остават самотни теоретици, а да променят.

Работил съм в Швейцария и Англия, Благоевград, Петрич и София, обиколил съм доста, но никога не спрях да се връщам в родния си град.

– Защо?

– Защото като вляза покрай ЖП гарата надолу по Борисова, която за по-опитните от нас е Г. Димитров, смъкна стъклото и вдишам кестените, се връшам назад във времето.

Както в Куба.

– Какво ти даде родният град?

– Първо ще кажа какво ми отне.

Направи ме импотентен. Инвалидизира сърцето ми, защото ми отне способността да се влюбвам. В други градове.

Казват, че първата любов е една, но когато в единствената ѝ мрежа има богат улов, е вечна.

Моята първа и последна любов е Русе.

След няколко книги ще дойде времето и на тази история. Което за града ни е добре, тъй като тогава сигурно вече ще ни филмират в Холивуд.

Сериозно, историята е за балканската душа и е политически трилър с етно препратки.

Какво ми даде Русе?

Даде ми съучениците от Английската Гимназия, от които научих повече, отколкото от закостенелите учебни програми.

Даде ми прекрасни учители: г-н Иван Кочев, г-жа Миглена Якова, г-жа Бисерка Якова, г-жа Илиана Христова.

Все учители на световно ниво, които не се колебаеха да създават победители.

– Русе за теб, освен роден град е….

– Вселена.

Младост. Любов. Носталгия.

Елиас Канети, единственият нобелов лауреат, роден в България, в Русе е казал „Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук“.

Бих искал да го перифразирам, но не мога.

Казал е истината по най-изящен начин.

Като русенски писател.