ИВАН

Йоан, богопомазан

На г-н Иван Кочев, нашия учител

 

  • Здравей, Сашко – нямаше начин да сбъркам дрезгавия глас в слушалката. – Къде си?

Мразя да ме наричат Сашко.

Един-единствен човек можеше да ми казва по този начин. Всеки друг би се сблъскал с юмрука ми, нямо аристократично презрение на русенска родова издънка или злъчно перо на софийски писател циниковед.

В тази градация.

  • В Русе – отвърнах, истински щастлив, че ще го видя. – Как сте?
  • Имам рак и ще мра! – разсмя се с гърло на океан фасове и години кръчмарски стаж.
  • Моля? – знаех, че въпреки смеха е истина.
  • Казаха, че имам рак на белия дроб и е сериозно.

Ченето ми увисна, стиснах волана, а кракът на педала омекна.

Отбих и се загледах в черна точка, лазеща по предното стъкло.

  • Искаш ли да се видим? – пое тежко въздух и след няколко бавни секунди издиша с частично облекчение.

Черната точка пълзеше между мен и отсрещния контейнер.

  • Сега ли, разбира се! – отвърнах. – Където кажете. Идвам до десет минути.
  • Седнал съм в Олимпиец.
  • Вън или вътре?

Разбира се, знаех емблематичния русенски ресторант от близкото минало.

Стара слава. Вехт, но чаровен.

Като родния ми град.

  • Вътре. На масата срещу бара.

Черното досадно петно се оказа дребнокрила русенска муха. Космата и грозна. Като тумор в цветната есенна феерия наоколо. Слънчева и топла.

  • Но да, разбира се, не пушите – отвърнах аз и потеглих. – Вече.
  • Луд ли си? – се засмя той. – Пуша като комин.

Докторската ми главичка тутакси се концентрира върху лавина лечения.  Здравословни буламачи, блудкава профилактика, превенция, гладолечение, зелени храни от източни диети, мисловно прочистване и най-важното, никакъв тютюн до края на живота.

Лавината достигна парапета на речевия център в мозъчната кора, след което се блъсна в стиснатите ми ядно зъби. Като отидех сега, щях да го изгълча аз как трябва живее.

Ама кой си ти бе, Сашко, си казах, че да гълчиш своя учител?!

Той гълчи и удря с думи.

Ти, навел глава, мълчиш и слушаш.

Удряш чело о пода и се молиш.

Като пред икона.

Така бе преди в носталгичните времена на мъдрост, спартанска дисциплина, комунистичекски школи по класическа китара и аристократични русенски порядки.

  • Пет минути? Идвам.

Признавам, карах диво и безрасъдно, замаян от новината за смъртта.

А всъщност защо смърт?

Няма!

Ще се борим!

След час отпрашвам за София и намирам когото трябва!

Най-доброто за моя учител.

 

  • Заповядай, Сашко – се усмихна Иван. – Какво ще пиеш?

Седеше ухилен срещу пепелник, пълен с фасове. Бялата му изискана брада следваше бръчките на благото лице.

  • Една сода… с кола съм – се обърнах аз за помощ към напъпилия като гъба след дъжд  сервитьор. – Може ли….
  • Водка! – отсече той и махна на сервитьора.
  • Но аз не пия водка, господин Кочев, аз … – запелтечих още преди спиртът да е погалил небцето. Отдавна хората говореха на самия мен в учтива форма, но езикът просто не осмеляваше да му кажа на „ти“.

Ако някога съм срещал аристократизъм, то е било у него.

Елегантно висок, с типична леко прегърбена походка. Прошарена, напоследък  повече бяла, отколкото сива брада и дълги рокерски коси. Първородни маниери на граф от Дюма. Достолепен, вълнуващ и незабравим.

  • Тия идиоти, докторите, представи си, ми казват, че ще умра! – се изхили Иван Кочев.
  • Да видя изследванията. – настоях с хирургично прагматичен тембър. – Какъв вид е ракът?
  • Еба ли майка му! – отвърна той и засмука цигарата като спасителен шнорхел. – Имало на снимката някакво образувание.
  • Не е като образование? – плахо понечих да разчупя напрежението аз. – Може да грешат.
  • Разбира се, че грешат!
  • Искам първо да видя скенера – напрегнатият по-скоро бях аз. – Трябва да отидем в София! Имам приятел белодробен, най-добрият и още един, професор в университета…
  • Скенери, изследвания, София, води ме където искаш, доверявам ти се напълно! Само едно не давам.

Вдигнах рамене.

  • Нека ме кълцат, режат, каквото искат да ми причиняват, но химиотерапия няма да правя!
  • Ама резултатите са много добри. Преживяемостта е…
  • Зарежи тия глупости – усмихваше се на мен, но в същото време знаех, че се подиграва на смъртта.

И на „тъпите доктори“, дръзнали да диагностицират магията.

Какъвто тъп доктор се почувствах и аз в този момент.

  • Не ви ли е страх от смъртта? – реших да стрелям от упор с едничката цел да мотивирам безконечно, крепящо трупа на надеждата лечение.
  • Защо да ме е страх?

Чувал съм хора да се отмятат, след като са говорили как не им пука. Виждал съм много да претендират за безрасъдно смели.

Но нему вярвах!

Иван наистина се забавляваше. Нито сянка на тъга или уплах.

Да не говорим за паника и хаос!

Поркахме, пушехме и след десетина минути се улових, че говоря не за болници и смърт, а за книги, картини и жени, докато се смеем сред облак дим.

  • Обещайте ми, че ще спрете да пушите! – набрах наставническа смелост аз след втората водка.
  • Сега съм здрав като бик, но ако спра да бъда себе си и откажа цигарите, наистина ще ме обърне на рак!

И пак истории, вицове, планове, психология, хора, концерти.

Никога дребнотемия, интриги или пошли злободневия.

Света троица, неравноделни размери, имат ли връзка с траките, откъде произхождат прабългарите, доктрини, догми, теории, доказателства.

Византийско изкуство, русенската музикална школа, киселото мляко и рака, д-р Емилова да го духа…

Къде ходиш бе, ме питаше майка ми като малък.

С Кочев съм.

Аха, ясно

Часовете отлитаха в сингулярността на истинското общуване.

Дори в мислите си не смеех да скъся близостта и да го нарека приятел.

  • Какво пишеш сега? – в такъв момент този вездесъщ човек наистина се интересуваше от жалки ми литературни напъни.
  • Обмислям да пиша за българите. Трябва отново да ми помогнете!

Усмихна се. Защо изобщо питах?

  • Искам да опиша огъня на Балканите, традиции, обичай, хумор, лудости, жестокост, добродетели… всичко чрез „излишната нота“.

Воден от тесногръдието на класическото образование, си бях внушил, че нечетните ноти в четни размери водят до „излишни“ ноти. И отдавна го тормозех да ми  обясни.

  • Не е излишна, бе, колко пъти съм ти казвал! – взе лист хартия и химикал и започна да рисува, дати, история, събития, петолиния, ноти… и със цялото си сърце и дълбоки очи да обяснява… ето тук е.. там-там-там и после така и ръченицата е еди-колко си вида, а кючекът, който искаш да опишеш като политика, е… а аз питам и попивам и крада листчета, сгъвам ги и слагам на сигурно в джоба с ципче. Да не изгубя мъдростта, да не я откраднат, да не забравя, да не затрия… Всичко  логично и като за книга интересно, и мъчно, и тегаво, и научно, и красиво…
  • Но защо не искате да… – се върнах на важното аз.

За мен важно, пък за него не.

  • Ще ми окапе косата. В нея ми е силата.

Сетих се за Тангра, за Легендата за Еднорога и за божествените символи на прабългарите.

  • Само дано доживея април и да не се провали концерта.
  • Да не сте посмял да умирате преди това! Съмнявам се, че някой друг може да презентира вашите музикални перверзии!
  • Адски си прав.

И двамата се засмяхме.

Сега разбирам защо гениите не са разбрани и оценени.

Поне не приживе.

Защото никой освен тях не би могъл да дирижира гениалните им произведения.

 

Бе преди година.

Помолих го за помощ.

Пишех книга, в която имаше музикални ноти. А навярно съм петолинийно най-неграмотният и позорен негов ученик. Във въпросната книга извънземните  трябваше да изпратят на хората кодирано съобщение чрез Smoke On The Water.

Реших, че единственият достатъчно луд, способен да ми се върже, живее в Русе, пуши две кутии на ден и винаги ще ме покани в дома си като скъп гост. Знаех, че  дори най-нестандарнтите и шантави идеи приема сериозно и никога няма да ми се надсмее.

Самият нерядко обект на атака заради авангардните си постановки.

Миг след като влязох в тесния хол осъзнах, че извънземните сме две.

Той и аз.

Както винаги, на масата сложи нов пепелник и изстинала гозба. Изстинала, защото творецът в него не ѝ бе обърнал внимание. Последните два часа.

Или последните две години.

Подът бе осеян с нотни листи с колосални рамери и в невероятни количества. Разказа ми как разписва всяка партитура, за всеки глас и инструмент. Сто китари.  Детски хор от медени гласчета. Симфоничен оркестър. И всичко това на една сцена! Плюс български народни танци, сценични ефекти, мултимедия, видео, актьори за речитатив, декори и каквото още непрестанно раждаше гениалната му глава.

Такъв бе човекът, измислил нов музикален инструмент, кръстоска между китара и  тамбура.

Китамбутара.

  • Колосална постановка? – попитах.
  • Фестивал на китарата.
  • Но кой плаща за всичко това?
  • Сам.
  • Откога го правите?
  • Всеки две години, вече…

В главата ми заизвираха имена, телефони, мейли, хора, контакти, продуценти, журналисти, бивши гаджета, фондации, телевизии… цялата софийска медийна паплач.

  • Не искате ли да го направим публично достояние? Да го заснемем? Познавам хора, които могата да помогнат, това е прекрасно начинание! – прехвърлях с коя точно „бивша“ бих се прежалил да пия кафе в името на истинското изкуство.
  • Не ми пука! – отвърна той с вечната си усмивка. И най-чаровното разстояние между централните резци.
  • Защо? Нека да го разпространим! Има родолюбиви българи. И в Лондон, и в Щатите, навсякъде. – Защо го правите, ако никой освен публиката в залата няма да разбере за него?
  • Творческо разстройство, диария, която те кара да пишеш, да композираш, да твориш и да го изкараш от себе си.

Постоянно го цитирам, когато ми зададат въпроса защо пиша книги.

  • Две години колосален труд! Хиляди часове усилия, само за една вечер!? – наистина се чудех подвиг ли е, или глупост.
  • Да.
  • Работите денонощно…
  • Жена ми каза, че съм луд…
  • И всичко това само за концерта… два часа?
  • Да, едно-единствено представление.
  • И няма да има повече постановки?!
  • Не. До след две години.
  • Но защо го правите? – вече бях сигурен, че е лудост.
  • А ти защо пишеш книги?

 

Тръгнахме от неравноделните тактове, през Гуидо д‘Арецо, Моцарт, Бетовен, Хайдн и такт 4/4, който е характерен за класическата музика. Разказа ми как се състои от първо силно, второ слабо време, трето силно и накрая четвърто пак слабо време.

И после бам!

Идва гениалната рок музика и обръща всичко с краката нагоре. Ударните били разменени и са съответно: първо слабо, второ силно, трето слабо и последното четвърто отново силно.

Което Кочев каза, било революция и променило изцяло ритмиката и звученето!

Минахме през тракийския фолклор, панславянската лъжа на Екатерина Велика, класическия дет метъл и стигнахме до ракията.

Домашна. Винаги ме черпеше.

Не пиеше много.

За разлика от мен.

Но пушеше.

За разлика от мен.

Освен като бях с него. Винаги запалвах.

Говореше много и на всякакви теми. Но винаги в дълбочина, с неоспорими доводи и уверена ерудиция. Никога не спираше да ме изненадва.

С Кочев часовете се превръщаха в минути и препускаха през обсъжданите теми над часовника.

Надраснал времето и тесногръдите предразъсъци на собствената си среда.

Боготворен и отричан.

 

Бях на десет.

Арогантно егоцентрично малко копеле.

Сега съм същото без „малко“.

В хола имахме семейни гости. Русенци музиканти. Майка ми никога не ме е деляла  от възрастните и сега, както обикновено, бях сред цигарен дим, политически вицове и сексуални вулагаризми.

Вечерта набъбваше от алкохол и комплексарски празнодумства.

От дума на дума стана въпрос за това, че съм спечелил китарен конкурс, под ръководството на моя учител г-н  Иван Кочев.

Единият от музикантите каза, че Иван не е кой знае какъв специалист.

Майка ме погледна, познаваше ревнивият ми характер.

А аз само му казах да си затваря устата.

Дете да отговори на възрастен, и то по този груб начин, бе немислимо.

  • Я, вазирай, малкия! – ми метна той.
  • Подобна дума не присъства в речника на моето семейство! – станах и достойно си тръгнах.

Не като победен. Като победител.

Сега би опитал някои от трите ми начина. В обратна градация.

Зад затръшната от мен врата възрастните се скараха. Нещо за възпитанието, „изтърваните“ деца и арогантността на съвременната младеж.

Оттогава не му говоря на възрастния.

Не помня да съм му го разказвал тази история.

На Иван де.

 

Моят учител бе истинска енциклопедия.

Начетен, а в същото време изключително скромен.

Помня, бях безмерно впечатлен, когато ми описа Бах като толкова значим музикант, че неговата смърт през 1750 г. бележила края на цяла епоха.

Барокът.

Как е възможно някой да е така важен, че да определи цяла стилистична ера на развитие в европейското изкуство?!

След Иван разбрах.

Русенската музикална култура, обществото на най-красивия български град и класът по класическа китара в музикалното училище никога няма да бъдат същите след него.

Краят на една епоха.

Ще ви кажа, че не съм плакал.

Излъжете и вие.

Той искаше да се усмихваме, не да плачем.

И ни научи да презираме смъртта.

 

Никога не съм бил добър с перото.

Не пачото, писателското, това, което топиш в мастило.

Другото перце, продължение на душата и пръстите ти, с което правиш любов със  струните на китарата.

Инструментът на младостта.

На лошите момчета с вечно живи очи и големи сърца.

Любовта ми с китарата така и не зачена плод.

Просто нямах достатъчно душа и бързи пръсти. А само своя учител, заради когото започнах. И любовта към музиката.

Всичко, което един младеж може да има.

Любов и идоли.

Някои идоли се стопяват под лъчите на времето и се стичат от пиедестала в кална реалност. Като пораснеш, разбираш, че татко ти не е най-силният на света, а ти самият си посредствен и съвсем обикновен идиот.

Други идоли са вечни.

Като Иван.