К2

Какво се случва, когато майчината любов топло прегърне квантовата физика? Или пословичният казашки боен дух потъне из арктическите ледове? Как попада цяла руска ядрена подводница на дъното на езеро в най-южната точка на Земята?

Кое поставя началото и края на светлината в зениците ни? Има ли живот след смъртта?  Защо физиката задава колебливо правилните въпроси, но само човешкото въображение може да даде правилния отговор? Защо фантазията на мечтите ни материализира реалността?

На такива логически дилеми, мисловни парадокси и парадигми на съществуването дава отговори продължението на бестселъра „Кубът“. Книга, която настърви и разгневи академичните среди с напълно различния си поглед към съвременните физика и математика.

Книга, която очерта нови окопи на полесражението между науката и химерата.

Прочети още

Долината на смъртта, Калифорния, САЩ, ден -22 ден, 03:33 ч
– Не може да бъде!? – извика сам на себе си Джереми и за пореден път чекна данните през програмата.
Същото.
Голямо. Адски голямо.
Като да запратиш наскоро счупил кантара на диетата слон на трета космическа право към крехкото вратле на анорексична бълха пацифист, си помисли.
Трябваше да намали тревата. За миг се усмихна, но веднага потъна обратно.
Невиждано голямо.
И идваше към тях.
Тениската лепнеше по гърба му. Вдигна поглед към към монотонното свистене на климатика.16 градуса. Макс/мин.
Няма начин!
Никога досега не бе виждал подобно нещо! Обекти с подобна маса просто не съществуваха. Поне в известната база данни. Или това бе някаква маниакално всмукваща галактика от черна материя с безкрайни топки, или пространството бе откачило.
Не може да бъде! Сигурно имаше някаква грешка.
Провери още вднъж, погледна цифрите на екрана, отпусна се назад в стола и въздъхна.
Вярно.
Просто нямаше такива неща във Вселената. Отпи от чашата и зачатка отново по мърлявата раздрънкана клавиатура.
Милиарди пъти по-голямо от Слънчевата система и тежащо колкото целия Млечен път. Свръхплътна концентрирана материя. И почти безкрайна маса. Все едно да вземеш Земята да я сбъчкаш до топка за тенис.
Сякаш самият Ад с мъгляви контури се бе пръкнал от нищото!
И летеше с 76 000 км/ч. От центъра на Галактиката.
Право към Земята.
Имаше нужда да пийне, но преди това трябваще да разбере дали е пръв. Правото да го кръсти имаше само първият, видял и докуметирал явлението.
Отвори мини прозорец на екрана и написа:
„Игор?“
Мълчание.
„Тук ли си?“
Получено. Видяно.
Погледна часовника си. Минута. Шейсет секунди.
Никакъв отговор.
Вкара параметрите, за да изчисли колко години остават на родната планета. Хиляди, милиони? Знаеше, че при тези разстояния няма как да има непосредствена опасност за Земята, но все пак зачака със свито сърце.
Джереми се изправи без да окъсва поглед от компютрите на бюрото. Отиде до хладилника, извади полупразна бутилка „Житня“ и пластмасова форма за лед. Удари я в ръба на мивката, при което ледените късове се пръснаха по плота.
Ще бъде забележитлено светлинно шоу. За щастие нямаше да е тук да го види. И бляскава експлозия. По-скоро всмукване от гиганстка прахосмукачка. Вселената като разгонена курва ще ни прави феерична свирка с безкрайна енергия и гилотиниращи устни. Космическа богомолка на Апокалипсиса.
Наистина трябваше да намали тревата. Или да й се отдаде изцяло. Краят на Света трябва да е усмихнат. Тръсна глава, за да отпъди тревните мисли. Ведно с алкохолно-подготвителните действия не откъсваше поглед от екрана.
Двукратно писукане и минипрозорецът светна.
Младежът изпусна леда, който се пръсна на пода, но водката стоеше сигурно в лявата му ръка. С два пъргави скока се озова пред бюрото, тръсна чашата до комопютъра и отвори полученото:
„Хай, Джей. Бях навън.
За гориво“
Литровка Смирнов и сальотка, си помисли Джереми и написа:
„Видя ли трийсет и осми ?“
„Не, какво е, чеки“
„Страшния Съд , братле! Какво ще кажеш за името, яко е да го кръстя така, нали?:)“
Мълчание.
Минута и половина.
Деветдесет секунди.
Езикът му се лигавеше с ръба на чашата без за миг да откъсва поглед от прозореца на чата. Не се стърпя:
„Ехоо… къде си?“
Секунда. Отсреща тайпинг точките свършиха и получи:
„Човече, не е истина! Как не съм го видял!? Браво, Джей, намерил си Нобелова награда на дъното на полската повърня хахаха“
„Не се ебвай, Игор, Житня е супер!
Видя ли му параметрите, не мога да повярвам!?“
„Сега ги пуснах отново. Нямам как да е вярно! Толкова големи черни дупки не са описвани досега“
„Повярвай, братле, повторих десет пъти! Няма грешка!“ – написа Джереми.
„И на мен ми излиза същото.“
„Помита всичко по пътя си, дали да не го кръстя „Атила“, а?:)“
„Бич божий?:) Не мисля, че там откъдето е преминала тази мъгла ще остане някой, за да го кръсти изобщо…“ – написа Игор. – Видя ли ?
– Изглежда като да е пулсар с размерите на галактика, никога не съм виждал подобно нещо! Какво е? Кълбо от тъмна материя? Свръхмасивна черна дупка? Помита и засмуква всичко по пътя си, погледни празната диря, която оставя/след него. Кръсти го „Божия Прахосмукачка“?!
– Или „Курвата на Господ“? – опита да се пошегува Джей.
В този момент скалата на екрана пред Джереми изведнъж почервеня и цифрите се смениха за части от секундата. Младежът кликна за уголемяване и остана с увиснала челюст пред екрана.
– Видя ли това?
– Да.
– Човече, моли се да имаш време да му дадеш име.
– Каво искаш да кажеш?
– Не видя ли траекторията? – написа светкавично Игор.
– Да, но по моите изчисления – Джереми погледна в цифрите в другия прозорец. – сблъсъкът ще е след най-малко хиляда години.
– Не са ти окей изчислениятя, братле. – написа Игор. – Подобна маса изкривява пространството и буквално го разцепва. Вкарах данните в симулатора, за който ти разказвах. Не може да сте толкова упорити и тъпи и да представяте пространството и галактиките като Нютонови ябълки в идеална кошница. Ето…
– Стига си се фукал и ми кажи какво показва твоя?
Прахосмукачката на Господ идва да ни засмуче със скорост 76 000 км/ч. Пъкъл пред портите. Проверявам го за трети път. След…
– Колко
– 22
– Години?
– Дни.