БОГЪТ НА ВИНОТО

На Георги Ичконов,

който умело вплита слънцето в грозде и твори винена магия.

 

Човек е раб Божий. Тъй отреди Той.

Клетка вечна, поред орис скопска, да илядиш, друже, ама всехимерна ще е душата твоя,  безмълвна, няма, и безсеменно ще е битието ти проклето.

И заплака мъжът горчиво, и сълзата в тинята под босите крака потъна. И не смееше ни взор да осмели, ни чело да въззвиси. Защо Всевишният, Чудотворец премъдър нему баш отреди червеи черни в кал да чува, и очите жални все твари мътни да гледат.

И помоли се човекът в душата своя, не с думи, а без глас в сърцето свито. За миг поне да полети в небето високо. И сила да добие да създава, повелява, а не сал сляпо да тътри. И семето свое да види и чедата си да посее. Щипка от снагата своя кална в утробна икона да превърне.

 И смили се Богът предобър, и с благодат небесен посипа човека пръстен. Отреди му три чудеса най-свети. И мъжът, дотук недобротворен нищожен робски, докосна   Съзиданието. Извиси очи отблагодарни над цървулите си прашни, и сила Божия усети под крилете, веке светло израсли.

 И стана равен Нему.

Чрез тези три творения отщастни.

Зачатието.

Музиката.

Виното.

  • Докторе, опитай само!

Вече година работех там, но амбициозната упоритост на петричани не спираше да ме изненадва. Непрестанно настояваха да става на тяхната и ако дори за миг спреш да възхваляваш слънцето на юга, се обиждаха люто.

Затова гледах по-деликатно:

  • Не, благодаря.

Познавах го отнякъде. Пациент. Или бе водил някой в кабинета.

  • Айде бе, докторе, моля те, зарад мене, сал опитай! – тикна пред очите ми стъклото, през което прозираше кръв от грозде.

Утаено на цвят, тъмно, почти черно.

Нежно, но уверено го постави на рецепцията в чакалнята ми, като древноолимпийски трофей на пиедестала на победителите.

Еднолитровата авантгардна бутилка на плота излъчваше цвят, същия като на двете десетлитрови платмасови туби ариегард на пода от двете му страни.

Като торби експлозив, готов за действие.

Вътрешно се усмихнах на самочувствието на този човечец. С повече съжалително умиление, отколкото ароганс.

Преди само година се бях върнал от пъпа на света.

Лондон. Луксозна стерилно бяла клиника с много нули на ценоразписа и безкрайни възможности.

Последните три лета бях пил елитни вина със златни етикети и прескръбна за счетоводителя ми цена.

От целия сват. Нов. Стар. Планета от лозя.

Езикът ми помнеше завладяващия тревисто-копривен нюанс на аржентински Малбек, натрапчив ванилов аромат на синя слива от Чили и меките опушени канелени рапсодии под Австралийско каберне.

Напрежението на хирурга може да звучи като оправдание, но забравях и Стария свят. В литри опит.

Тежко накиснато бордо, плътно европейско пино ноар и италиански винени   удоволствия.

А сега пред мен стоеше българско.

Колкото е българско, толкова е и гръцко, и македонско, и тракийско, и древно и ново. Все наше.

Как да го определя, как да опиша?

Цветът на виното през стъклото, пречупен като от горчива дъга.

Гледам го тоз опърпан човечец и се чудя как да го не обидя, да не нараня дребното му селско его. Как да обясня за теороари, климати, почви, че виното трябва да попие въздух от от декантер и не може ей така да ми го поднася в пластмасова чаша насред чакалнята ми.

Тачеше виното си като реликва. Очите му галеха стъклото с поклоническо  благоговение. Като към неземно богатство. Божествено творение на майката природа

В чието сътворение той е участвал.

–           Не пия домашно вино, бе, колко пъти да ти казвам! – не отстъпвах и аз от англосаксонските си принципи. – Работил съм от северна Силистра до с. Ключ. И все са ми носили. И все в тоалетната съм изливал. Прощавай, но без етикет не близвам.

–           Оти ти е етикет бе, докторе, виното етикет ли иска или сърце!?

–           Знаеш ме вече, не съм капризен, народен човек съм – вкарах свойски тон аз. – Но за виното не мога да излъжа. Ако става, ще те похваля, ако е лошо, няма да ти спестя истината!

–           Ако, докторе! Ти само опитай!

–           Не искам да те обидя! – засмях се. Имаше нещо у него…

–           Не се обиждаме ние, докторе – се засмя и той.

Усмивката му уж като моята, а някак по-искрена и по-човешка. Гледам го, голям българин, с истински очи, хем бляскави, хем тъжни. Гледа ме уважително, но от виното си не отстъпва.

–           Аре, сал опитай и си бегам, гледам ора имаш – огледа се, а през вратата  точно влезе нов пациент и седна на коженото канапе. Чакалнята тръпнеше да види победителят от този до момента девствен вербален двубой, още не кървясал от вино.

Човекът пристъпи и сложи тежката си напукана длан на рамото ми:

–           Докторе, ‘арна кола тераш и ‘арен чиляк мязаш – очите му присветнаха и ме гледаха с шега и любов. – Ма ще прощаваш, от  вино и жени не разбираш. От мойто ако не си опитал и македонка додека не си любил.

Сетих се за адвоката си в Лондон, тънкоустен риж джентълмен със смачкан костюм.

Сетих се и за пациентите, пред които бе забранено да се шегуваш. И безумните правила, които трябва да спазваш. Прегръдки – недопустими, а всеки физически контакт избуява в безкрайни адвокатски бумаги.

Пациентите в българската ми чакалня не изглеждаха изобщо смутени, че ще ги оперира човек, когото убеждаваха да дегустира алкохол.

–           Защо да не разбирам, бе? – се засмях аз и гаврътнах на екс пластмасовата чаша.

Светкавица премина през мен и потрепери под петите ми. Сграбчи небцето ми с букет от кадифени аромати.

Преглътнах. Вторта глътка плътно опари с тежък дъб вкусовите ми рецептори и проникна през езика по блуждаещия нерв надолу.

До сърцето.

Виното му бе като от Библията.

Не, от Олимп през древногръцки мит божествено бе слязло по склона долу до нас  незначителните твари.

Идва леко, нежно. Гали устните и после по езика щипе, и нагоре по небцето пропълзява. Не усещаш, не разбираш. Трябва време, за да прелистиш вкуса му. Като рода ни български не осъзнаеш кога плаче и кога се радва. Кога псува и кога за здраве ти нарежда.

Имаше и слива, и дъб, и жар, и протест. Топлина, яркост, изящество за сетивата.

През живота си не бях пил такова вино!

Огнено и сърцато, преклонено и волевато.

И първата глътка дърпа втора. Не оставя те да чакаш. И отпиваш, отпиваш.

Не световна класа. Виното на тоя усмихнат човечец бе от друг свят.

Ротшилдовото Шато не можеше на малкия пръст да стъпи на петричкия майстор.

Обаче как да му го кажа, как да призная европейското поражение и личното ми гроздово тесногръдие и винени предразсъдъци?

А и Ротшилд щеше да се засегне.

  • Харесва ли ти, докторе? – попита той без ни най-малко съмнение в отговора.

Сега разбрах.

Никога не бе се съмнявал във виното си. Ами моето име искал, моята дума, да му дам моята благословия.

Доктор.

Значи тази дума още тежеше.

Устните ми се усмихнаха, в очите си усетих топлина.

  • Хайде, дай още… – подканих аз мъжа да сипе в пластмасовата чаша. Отлагах пораженческото признание на сметката си.

Отпих глътка.

Не бе възможно!

Трябваше да пробвам отново!

По-леко, със забавяне по небцето, за да се убедя, че не сънувам.

Като евтин просяк-неверник подадох пластмасова чаша за още една отпивка.

Човекът ми наля с победоносна усмивка.

Далеч от опиянението, не изпусках зениците му от моите. Дали се съмнявах в някаква местна винена конспирация или национална скрита камера.

  • Знаеш ли, виното не е само цвят и вкус – за да покприкрия срама от поражението, започнах да важнича аз. – Всичко зависи от тероара, т.е от климата и почвата, но понякога един-единствен синур разделя коренно различни тероари. Във стария свят. А в новия е дори по-важен от сорта.
  • Докторе, харесва ли ти?
  • За това вино бих убил, човече!- най-сетне признах.

Само се усмихна.

  • Ей, тези двайсет литра са за тебе, докторе – положи експлозивите в краката ми. Като два жертвени фазана пред жреца на алкохола. – Ако сакаш, още ке ти донасям.
  • Колко струва?
  • Обиждаш ме, докторе. Не помниш ли Гергана?
  • Коя Гергана?
  • Щерка ми – възкликна почти обидено мъжът. – Моята Гергана.
  • Ще прощаваш, но не помня…
  • Болна беше. Къде ли не бях я водил. И до Солун, и оттам – за първи път влажно наведе очи. – Ама ти я излекува. Господ те е пратил тук да дойдеш да ни лекуваш.
  • Нищо не съм направил – отвърнах. – Само каквото трябва.
  • Айде, сполай ти – обърна се и закрачи към вратата.

Разбрах защо съм се бях върнал.

Усмихнах се и поканих следващия пациент в кабинета:

  • Заповядай, бай Петко!